Гласът на Вятъра / Windtalkers

За да предотвратят възможността японския враг да залови съобщенията им, американската армия в Тихия океан събира оператори от индианското племе навахо, чийто език се превръща в код, който е невъзможно да бъде дешифриран.
От съображения за сигурност всеки радист се съпровожда от “телохранител”, който не трябва да позволи той да попадне жив в ръцете на врага. Джо Ендърс, кален ветеран, е един от тези ангели-хранители.

С риск да бъде взет за мръсник, той прави всичко възможно да не се сближи със своя индианец.
За разлика от последните оправдаващи войната филми, “Гласът на вятъра” е много личен филм.
Третирайки двусмислените отношения между главните герои, той неизбежно се родее с останалите филми на Джон Ву по същата тема като “The Killer” (1989) или “Bullet in the Head” (1990).

Откриваме същия сантиментализъм, доведен до крайност, но компенсиран с изумително мрачна атмосфера. Единствената разлика е историческият фон, който ни препраща към изпитаната холивудска условност, макар и не непременно демодирана.

Тя се оправдава от малко анекдотичния и неразказан до днес сюжет: употребата в армията на диалекта на племето навахо.
Сюжета е впрегнат в услуга на мощния вътрешен конфликт у героя на Никълъс Кейдж.
Неговата мисия (да бди над някой, с когото не трябва да се сближава) е толкова по-трудна за изпълнение, защото е формулирана тайно. Никога не е казано, че индианците трябва да бъдат убити, но всички са го разбрали.

Джон Ву експлоатира превъзходно тази ситуация на безсловесна комуникация: всичко преминава през гледната точка на ранения персонаж на Никълъс Кейдж, оглушал в резултат на злополука, ням по задължение и постоянно напрегнат от невъзможността да изрази чувствата си.

Екшън-сцените (бомбандировки и преки двубои) са зрелищно изработени и макар да не достигат наситеността на градските му кримки, за достатъчно въздействащи.
Ву е пожертвал малко от стила си, но неговата искреност си остава безупречна.